Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.09.2016 22:33 - Маджаровата къща в Копривщица
Автор: doraangelova Категория: Изкуство   
Прочетен: 1559 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 В памет на проф.д.изк. Петър Петров

Роден на 20 септември

 

„Миналото е като бързотечна вода. Не се връща назад. Не се повтарят отблясъците, в които се е огледало слънцето..

...а спомените ... спомените са нанизани като зърна на много дълга и тежка божигробска броеница... един спомен събужда друг.. думи на писателката Анна Каменова.

Петър Петров беше съпруг на по-малката дъщеря на писателката. Той съхраняваше богатия семеен архив на този дом, в който по думите на Петър Увалиев: ежедневието беше с дъх на култура".

„Съхраняваше“ тази дума е слаба да  изрази синовната  отдаденост  на проф. Петров  към историята на семейството, в което беше влязъл.

Той беше човек с богати и  разностранни интереси; с леко перо; с магнетизъм, който излъчваше не само на сцената и екрана, но и в най-обикновен разговор.

28 документални филма, съхранени в Златния фонд на Българската национална телевизия под рубриката „Неповторимото“, водят началото си от архива на Анна Каменова, пазят образа на водещия проф. Петър Петров..

През годините, в които работихме по реализирането на рубриката, той паралелно подготви и издаде няколко десетки книги, представящи  творчеството на трите поколения културни дейци от Маджаровия дом. Анна Каменова е най-малката дъщеря на Михаил Маджаров.

При големите бомбардировки над София през 1944 година  под руините загиват петима от голямото семейство.

Съвместната  ни работа, ме приобщи към съдбата на този род.

Спомените ме връщат към Маджаровата къща в Копривщица. Там снимахме голяма част от телевизионните документални филми. Един неотразим истински паметник на културата, в който ни посрещаше винаги усмихнатият гостоприемен домакин, отдаден всецяло да  го опази, да съхрани за поколенията възрожденския му дух. Уви, не успя... огнена стихия го изпепели...

Имахме готов сценарий за Маджаровата къща в Копривщица... Остана нереализиран...

Маджаровата къща в Копривщица

Сценарий: П. Петров

....................................

Камерата се изкачва по калдъръма на улицата и  спира пред високия зид

на Маджаровата къща. Гласът на жената. Из спомените на Анна

Каменова:

„ Затворете портата... и пак я открехнете, за да изпитате още веднъж изненадата, очарованието на една стара копривщенска къща. Многобройни са тези абаджийски къши, строени по средата на 19 век. Високи бели зидове, зеленина и много цветя. А в дъното е къщата. Боядисана червено или синьо, тя се усмихва на слънцето като огромен мак или модра теменуга. Прекрачете прага на тази порта, прекосете зелената ливада и огледайте къщата на два ката със затворен остъклен чардак. Над входа, под сводестия навес е написана годината – 1863.

Неповторимото

 

Водещият:  Беше 1972. За първо лято от дълги години пристигнахме в Копривщица без проф. Петко Стайнов. Тихо и пусто беше във винаги шумната, многолюдна къща. Анна Каменова беше потънала в дълбока, мълчалива скръб. Двамата с нейната по-малка дъщеря, моята покойна съпруга Михаила, се чудехме как да я извадим от вцепенението, да я запазим за живота. Започнахме да я подканяме отначало плахо, а по-късно – по-агресивно да започне да записва свои спомени за този невероятно хармоничен 53-годишен семен живот с проф. Петко Стайнов. Да разкаже поне на внуците си – Анна и Васил – историята на къщата, на бащиния си Маджаров род. Тя се съпротивляваше. Двамата с Петко Стайнов не обичали да се ровят в миналто, гледали винаги напред... Но скришом започваше да изпълва терадки, бележници, отделни листове... След години, когато се опитах да подредя тези „спомени“, многократно срещах една фраза, надраскана даже на отделни листчета – като заклинание.

Напиши за този род!!!

 Жената: „ Всичко в този двор е някогашно. И чимшира, и френското грозде и ябълката, че и крушата. И кладенецът е там. А срещу кладенеца е била старата къща. Сега вече тя не съществува. Това е била къщата на родоначалника на Маджаровия род – дядо Динчо... Когато правнукът Михаил посещава срутващата се къщица 60 години по-късно, съзира под една греда, че нещо се белее. Тази хартишка, скътана между полицата и гредата, запазила се в продължение на сто и повече години, се оказва паспорта на дядо Динчо и сина му Михаил. Паспортът е от 1808 година, издаден в Херсон“.

Водещият: За дядо Динчо и баба Динчовица се знае от разказите и спомените на неговия правнук – Михаил Маджаров. Дядо Динчо е занаятчия–търговец на платна и кърпи. Той отивал в Солун и Серес да купува суров памук. А неговата съпруга, изкусна майсторка, завеждала цялата работилница в къщи и приготвяла стока за износ.

„Моят дядо протойерей Михаил –пише в спомените си Михаил Маджаров - разправяше разни анекдоти за своя небрежен баща и за енергичната си и опитна майка. Когато дядо Динчо тръгвал с конете си за Серес, баба Динчовица му приготвяла пари, казвала му какви количества стока да купи и горе-долу на каква цена. Когато се завръщал, давал точна сметка на съпругата си. Той ставал пълен господар само когато се напиел и развеселен забивал ножа на трапезата и карал „заповедницата“ си да му пее и да му носи сама вино от зимника. Този негов каприз тя удовлетворявала, защото не се проявявал често и защото не бъркал на „нейната господарска воля“.

Жената: Баба Динчовица решила, че ще е добре за най-малкия им син Михаил да замине за Русия да види свят и същевременно да купи и отгледа овце по просторните пасища на Бесарабия... Минават години. Пет, шест, осем... синът не се обажда. И бащата тръгва да го потърси и доведе.

Младежът Михаил Динчов Маджаров не е пропилял годините, прекарани в Русия. Замогнал се материално. В книжата му е запазена една полица за 1000 рубли, издадена в Херсон, която не е успял да осребри. Но още по-важното е, че там се научил да чете и пише. Купил е много черковни и други книги, които ще донесе със себе си в България. Пропътувал е цялата област, сприятелил се с много руски семейства. Един помещик го обикнал като син и се готвел да го задоми за дъщеря си. Но баща му е непреклонен –  „Майка ти и зарич не дава. Ще се ожениш за копривщенка.“ И двамата – баща и син – ще минат руско-турската граница при Херсон на 25 септември 1808 година. Михаил ще се подчини на майка си и след година–две ще се ожени за копривщенката Стана,  а скоро след това ще бъде избран за свещеник и ще служи в старата черква „ Света Богородица“.

Водещ: В едно малко писано сандъче грижлива ръка е скътала книжата на поп Михаил... 17 юни 1816 година.  „Духовният“ отец на Михаил – Хилендарският йеромонах Панталеймон е написал на гръцки език „ ... представихме пред светата икона на господаря Христос и на пресветата негова майка духовното си чедо Михаил – син на Динчо от Аврадалан / турското име на Копривщица / и като изпитахме дълбините на неговото сърце чрез чиста изповед, намерихме, че няма никакво дело, което да го възпира да влезе в йерейския чин“.

Жената: „ Не само черковата се пълни, за да чуе словото на поп Михаил, но и малката стая с ниския таван и червените миндери е непрекъснато пълна с хора. „ Тяхната къща бе цяло съдилище „ – ще каже по-късно внук му Михаил Маджааров.- За всяко нещо идат при него за съвет. „ Да питаме поп Михалю“... „Така каза поп Михалю“.

На 16 май 1860 година петима свещеника подписват Доказателство „как селяне копривщенски определят поп Михаил за Протопоп-надзирател на всички копривщенски священици“. През 1862 година Пловдивският архимандрит Дамаскин „обявява“, че протопоп Михаил е избран и наименован за архиерейски представник и настойник над священиците в Копривщица...

Но силите на протойерей Михаил намаляват. Той е достигнал до старост и е готов да „предаде душата си на неизказаната милост божия, а тялото – на земята“. Затова на 16 юли 1863 година пише своя „Завет“, „за да ся не случат подир смъртта ми съблазни и смущения“ помежду домашни и роднини. В „Завета“ се подчертава, че новата къща в двора му „си гради Йованчо сам с негово иждивение“. Йован поп Михаил Маджаров е най-малкият син на протойерея. На последната страница на „Новый завет Господа нашего ИИСУСА ХРИСТА сега новопреведеный от славятского на болгарский язык от Неофита йеромонаха Рылца“ е изписано: „ кога ся родил Йоан поп Михаил на 1829 година“.

Жената:„ Йоан е наследил от баща си неговата предприемчивост. Той започва като местен абаджия– 4хиляда бод до бода за пара“. Но скоро ще се замогне и ще събере калфи и чираци, а той ще поеме пътя на гурбетчиите. Копривщица е твърде отдалечена за неговите широки планове. Той ще основе в Цариград кантора – в една от стаите на Чорапчи хан е неговото седалище. Оттам ще се отправи по-надалеч, „през море“, за да стигне до египетската земя. Заедно с Дончо Палавеев и братя Драгиеви, ще основат така наречената „Масърска компания“ в Александрия.

На другия край на Копривщица е махалата „Бяло камъне“. Над дерето, което се спуска до пътя за Пловдив, е кацнала къщата на баба Груевица. Нона Хлътева е името й, но останала млада вдовица, тя за всички е баба Груевица.

Баба Груевица ще отгледа с труд трите си деца – две дъщери и сина си Гавраил – бъдещия Георги Бенковски; Най-голямата дъщеря е Василия. Нея ще хареса Иван Маджаров и ще отведе в свещеническия дом. След година ръката на поп Михаил ще изпише на последната страница от „Новия завет“: „кога ся е родил Михаил Йован на 1854 лето“.

Водещият: През лятото на 1862 година успелият абаджия Иван /Йоан/ Маджаров ще повика майстор- зидаря Калю. При един от скорошните ремонти открихме случайно написано името му на северната страна на къщата. Няма архитект, няма проектант. На една дъска с голям пирон бъдещият собственик ще начертае плана на желаната от него къща. Когато на следващата година по Гергьовден абаджията се връща от гурбет, майсторът реди керемидите на покрива.

Шест години по-късно стопанинът е замислил ново начинание. Къщата е построена и обзаведена и решава да свърже едно от своите пътувания с поклонение на Христовия гроб в Ерусалим.  Иван Маджаров е дочакал възможността да завде и жена си – кротката, работлива многодетна –Василия. През 1869 година двете семейства Маджарови и Палавееви потеглят на дълго пътешествие – на „хаджилък“.

Със себе си вземат само мъжката челяд. Копривщени не водят момичетата си на божи гроб. „Момичето не знае за какъв мъж ще се омъжи и не е удобно да бъде по-представително от него“.

Жената: „ В двуетажната къща една от стаите се нарича – „Стаята с Йерусалима“. На стената е опъното платно в голям размер, на което е изобразен целия Христов живот. В средата е голямата Йерусалимска църква, дето се намира „гроба господен“, облян в светлина, насреща му – едно чудовище, от устата на което бликат пламъци, а край него, дяволи с железни вили пъхат в зиналата огнена паст невярващите. В единия ъгъл е написано четливо: „Иван папа Михайло 1869 година“. Стаята с Йерусалима е единствената в хаджи Ивановия дом, която има таван, украсен с дърворезба. В другите стаи таваните са покрити с обикновени дъски, добили с времето тъмно червеникав цвят. По стените, боядисани в бежов цвят, са очертани цветни венци с нежни цветове. Пред алафрангата има малка кръгла масичка, на която се слага таблата със сладко за черпене на гостите. Зелената стомна, донесена от Чанак кале, говори за добрия вкус на търговеца, а рисунките на алафрангите са отзвук на видяното от стопанина при многобройните му пътувания в далечните страни. Хаджи Иван е предприемчив и съобразителен. Пътуваниеята му са открили нов начин на живот и той ще започне да го въвежда и в своя дом. Най-първо в бита. Ще замени металните сахани, на всеки от които има надпис „Х.И.Х. 66“, с чинии от английски фаянс за всекидневна употреба. Ще донесе и кристални чаши. Всичко, което е донесъл в дома си се отличава с добър вкус. Рисунките по стените на долния и горния отвод и двете стаи на горния кат са оцветени в синьо и бежово. И след 100 години сияят със своята оригинална свежест.

Водещ: Време е вече Хаджи Иван да помисли за бъдещето на своя първороден син Михаил. Копривщенското училище и пловдивското класно училище не дават, според хаджи Иван, достатъчно знания. По това време в Копривщица е Петко Каравелов и предлага младият Маджаров да отиде да следва в Русия. Но бащата не е склонен – за него „всичко руско е наше“, а за „по-съвременната“ търговия са необходими френски и английски език. През есента на 1873 година Михаил Маджаров заминава за Цариград, за да продължи образованието си в Робърт колеж.

Жената: Не всеки е имал щастието да запомни дядовци и баби, че дори и прабаба. Имах късмет, че съм живяла с тях. За дядо Иван спомените ми се оскъдни. Той е починал сравнително рано, била съм 5-6 годишна, на баба Василия прекарваше зимите у нас в София. Обичната ми баба Василия беше блага и остроумна. Тя, като повечето от тогавашните копривщенки, изненадваше със своите обществени интереси. Още при основаването на женското дружество „Благовещение“ в Копривщица става негова дейна членка.  Запролети ли се баба Василия ще закопнее за своя старинен дом и с пощенската кола ще тръгна за Копривщица

Водещият: Осем години след смъртта на Василка Маджарова домът е заключен, осъден на загиване, подобно на много копривщенски къщи по това време. През 1924 година дъщерята на Михаил Маджаров - Анна Каменова и съпругът й проф. Петко Стайнов за първи път посещават Копривщица и се влюбват в нея. По тяхна молба Михаил Маджаров откупува дяловете от сестрите си и започва възстановяването на дома.

Жената: Чешмата! „Харитинината чешма“. През 1967 година Петко Стайнов повика от София да я направи по планове на дъщеря ни Мария. Беше й писал в Германия да прати скица. И не ми каза, че е поръчал малки червени тухлички, с които да напише на чешмата „Харитина“. Никой никому не е направил такъв подарък, не се е отнесал с такава обич и внимание в желанието да увековечи моя роман.

Проф. Петко Стайнов, въпреки че не е копривщенин, прояви рядък интерес към копривщенската старина.

Водещият: След 1927 година подновената Маджарова къща отваря вратите си за гости. Голямо е желанието на Анна Каменова и Петко Стайнов да предизвикат интерс към старинния градец, който през 20-те години на ХХ век започва да се обезлюдява поради липса на поминък. От този момент датира и „Златната книга“ в копривщенския Маджаров дом. В нея всеки, преживял 24 часа под покрива му, оставя спомен за прекараните дни. Забранено е само да се споменава името на домакините...

Трудно ми е да изброя имената на гостите през тези няколко десетилетия. Не зная с кого да започна. Може би с писателите: Николай Лилиев, Владимир Василев, Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Дора Габе, Павел Спасов, Вера Мутафчиева, Леда Милева, Менелаус Лундемис, Ромен Гари... Свои картини са оставили: Дечко Узунов, Маша Живкова, Иван Кирков, ... имаме композиции от Асен Димитров и Георги Тутев... Зорка Йорданова и Невена Буюклиева разказват за пренасянето на костите на Димчо Дебелянов, а Иван Лазаров – за откриването на своята забележителна „Каменна жена“ на гроба на поета. Ирина Тасева и Ружа Делчева са снимали първия пълнометражен документален филм за Копривщица по сценарий на Анна Каменова, унищожен от бомбардировките за жалост..

Жената: „Историята на този род не е приключена. Неговият живот продължава. Родът се подмладява. Осмото поколение на дядо Динчо – моите внуци Анна и Васил – за тях написах този спомен...“

Финални надписи:

.........

Няма и няма да има.

Маджаровата къща в Копривщица е пепелище.

Но се надявам, че съхранената звукова картина на неосъществения сценарий, ще ви даде макар и малка представа за този неотразим възрожденски дом, съхранявал в столетията  будния дух на своите чада.

 




Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: doraangelova
Категория: Изкуство
Прочетен: 119041
Постинги: 110
Коментари: 11
Гласове: 53
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031