От с. Вонеща вода тръгнах на юг по шосето на прохода Хаинбоаз и след 1-2 км. стигнах до широк разклон. От шосето се отделя на изток черен път, който води към няколко махали, разположени под билото на планината.


                                          Разклонът на шосето на прохода Хаинбоаз

    Черният път се спуска в долината на Райковска река и се изкачва от другата и страна по Дойнов рид. След като подминах разклоните към махалите Дойновци, Марковци и Ушевци, пътят ме изкачи на един широк и гол превал. На превала имаше кръстопът с масивен трафопост до него. На трафопоста имаше табелки на маркираната пътека от с. Войнежа /махала Кладни дял/ през вр. Дреновръх към х. Грамадлива.


                                            Трафопостът с туристическите табелки

   През руско-турската война руската армия превзема превала на прохода Хаинбоаз като минава именно по тази пътека. За отбелязване е, че както в цялата Тревненска планина, така и тук навсякъде има маркирани маршрути от малките махали към билото на планината. Бях се отдалечил от Вонеща вода и вече очаквах нещо диво, но трафопоста с маркировката ми напомни, че все още съм в цивилизацията. От превала с трафопоста последва повторно слизане, този път в долината на река Осенарска. В ниското до реката през разцъфтели люлякови храсти зърнах къщите на махала Бочковци.


                                                              Махала Бочковци

  Махалата изглеждаше напълно изоставена, ако не броим няколкото крави, които кротко си пасяха край реката.


                                         Изоставена къща в махала Бочковци

      В махала Бочковци пътят направи рязък завой на изток и започна да ме изкачва към махала Осенарите. Вървях като през тунел, по тясна и дълбока долина, гъсто обрасла с букова гора. След 30-тина минути пътя зави на юг и долината се разшири. Излязох до няколко къщи скупчени една до друга и огрени от утринното слънце.


                                                             Махала Осенарите

    Освен тази по-компактна част от махалата, около реката имаше още 10-тина къщи. Чуваше се музика, рев на животни и човешки гласове. Махала Осенарите, макар и по-отдалечена от махала Бочковци, със сигурност беше обитаема и дори оживена. След махалата, пътят бързо навлезе дълбоко в най-дивата част от Балкана. Виждаха се само хълмове, догоре покрити с гори. Следваха еднообразни завои на пътя наляво и надясно. Пейзажът се разнообразяваше от няколко малки полянки, на които имаше хранилки за диви животни и ловни чакала около тях.


                                                         Хранилка за диви животни

   Накрая излязох на една по-просторна и слънчева поляна – Вълчи дол и тук усетих, че вече съм под билото.


                                                                Вълчи дол

   Хубавият път зави надясно, а аз по един по-тесен път завих наляво. Бях почти на билото, когато черния път свърши. Проврях се някак си през гъстите драки и след 5 минути бях на пътеката Ком-Емине. Озовах се до една огромна дива круша в местността Зелената локва.

                                     Дивата круша в местността Зелената локва

   Тук Стара планина е много ниска и това позволява по най-високите и части да виреят диви плодни дръвчета като круши, ябълки,  сливи и други подобни. Мислех, че в района на големите драки излизането до билото ще бъде много трудно, но ето, че успях да го кача без никакви усилия. На изток пътеката Ком-Емине постепенно се разшири до черен път. Изкачих по пътя вр. Турлата и през дърветата зърнах крайната ми цел - вр. Бутора /Буторски чукар/.


                                            От вр. Турлата към вр. Буторски чукар 

    От вр. Турлата на изток към вр. Бутора черния път върви по трасето на древен път, известен като Конарския път. За този път в пътеводителите пише, че е римски, а части от него са се запазили малко северно под билото. Село Конаре се намира от южната страна на планината. От това село римския път се е изкачвал на централното било при вр. Бутора, завивал е на запад към вр. Турлата и покрай него е вървял на север към Търново.


                           Хълмовете по билото на изток към Буторски чукар

     В близост до Прохода на Републиката двете планина – Тревненска и Елено-Твърдишка са огледално разположени една срещу друга. И двете планини са разделени на висока и ниска част. Ниските им части се събират на превала на прохода на Републиката. Колкото по се отдалечават от прохода, толкова по-високи стават билата на планините. Високата част на Елено-Твърдишката планина започва точно от вр. Бутора. От вр. Турлата на изток до вр. Бутора пред погледа ми се разстилаше море от ниски зелени хълмове.


                                  Планината на север към вр. Богданов чукар

   Връх Бутора е висок само 1115 м., но на фона на ниското било изглеждаше огромен. Както и в Тревненска планина и тук отстрани на билото има върхове, по-високи от върховете по самото било. Затова и по-интересната панорама беше на юг към масива на вр. Хождрян /Оздрен/, Сечената скала /изсечена е, защото римския път минава оттам/ и Пчелински  /Чилийски/ рът.


                                          На юг към масива на вр. Хождрян

    При вр. Турлата пътят зави рязко на юг към следващия по изявен вр. Божура. На вр. Божура все още има поляна, необхваната от тръните, и се открива панорама към следващите върхове. А те носят изразителни имена - Кривия чукар, Кокоши чукар, Бъзовец, Копаното имане и Вълчи чукар. “Върховете” са всъщност ниски възвишения, които стърчат само с няколко метра по-високо от билото.


                           вр. Кокоши чукар и една от поляните Осенака

   Между тези възвишения има множество малки полянки, известни под общото име Осенака. Макар да се намират далеч от населени места и високо на билото на планината, всичките поляни Осенака бяха обработени.


                                   Всички поляни Осенака са обработени

    На всяка поляна имаше хранилка за диви животни или щайги със сол, вървящи в комплект със съответната ловна вишка, скрита отстрани в гората.


                                                     Сол за дивите животни

   Прекосих за около час билото от Турлата до вр. Вълчи чукар и излязох на седловина Сливката.


                          Седловина Сливката и зад нея поляна Каминката

   Преди години мястото беше широка поляна. От Сливката на изток следваше още по-голямата поляна Каминката. Сега и двете поляни бяха трънясали и почти напълно изчезнали. Дървената колиба, която някога можеше да послужи за подслон сега беше паднала. От нея беше останала само купчина непотребни изгнили колове.


                                                Дървената "колиба-заслон"

      На дряновото дърво до разклона още си стоеше бялата табела, по която някога случайно разбрах какво трябва да правя. Тогава маркировката на пътеката Ком-Емине на изток от седловината беше объркана. Стигаше се до някъде и след това маркировката изведнъж изчезваше. Истината беше написана на табелата. Добре, че се сетих да я разгледам и да прочета написаното. Тогава трябваше да се продължи по черния път на юг. Сега маркировката е в ред, но табелата все още си стои.


                 Табелата, която обяснява как да се стигне до заслон Бутора

   Седловина Сливката е възлово място и важен кръстопът. През турско време пътищата тук били много оживени. На седловина Сливката е имало караулка, в която вардели пъдари от близкото дервенджийско село Дрента. На седловината главния път се разделя на четири. На изток продължава пътеката Ком-Емине като се изкачва към вр. Бутора. На североизток слиза път към село Дрента. Този път също е римски и е бил пазен от крепост, разположена на близкия връх Калето. На север друг път през вр. Габрачев рът слиза към някои от по отдалечени махали на Дрента. Аз продължих по черен път на юг към заслон Бутора. След седловина Сливката се върви още 10-15 мин. по черния път и се завива наляво. Минава се покрай изоставена сграда на бившата мина Бутора със старата маркировка на пътеката Ком-Емине по нея.


                                 Изоставена сграда от бившата мина Бутора

   След сградата се стига до много важната Йорданкина чешма. При тази чешма е последната вода чак до хижа Буковец на изток.


                                                        Йорданкина чешма

   За съжаление в момента точно около чешмата буковата гора безжалостно се изсича. Малко след чешмата излязох на  равната площадка, на която са жалките останки на “заслон” Бутора.


                                                                "Заслон" Бутора

   Тук времето завинаги е спряло. Сградите от години са в руини, чешмата не работи, а растителността бавно поглъща последните следи от човешка дейност.

     Следва продължение.....                                                                               Продължението може да прочетете......ТУК