Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2009 22:34 - За някои древнобългарски имена на птиците
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 4615 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 07.02.2015 13:32


За някои древнобългарски имена на птиците –
Проф. Димитър Нанкинов – Зоологически институт на БАН

В доклада се прави опит за изясняване произхода и разпространението на древнобългарските имена на птиците: лелек, бабуш (баба), ангъч, беркут, лачин, турна, тахтал, бухал, папуняк и гарга. Тези имена се срещат в средноазиатската ни Прародина (Балхара, Балгар), по пътищата на принудителните изселвания на нашите предци, а също на територията на създадените от тях държави (Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България, Куберова България, Панонска България, Алцекова България и Ванандова България ).

Търсенето и намирането на подобни думи ще помогне за възстановяване и връщане в езика ни на редица красиви български имена, които много точно и сполучливо характеризират съответните видове птици. Древнобългарските имена на птиците ще дадат възможност и за по-доброто очертаване на етническите граници на българите.


От известните ни начални етапи на преселения на древните българи, от Средна Азия на запад към Европа, са изминали почти две хилядолетия. През този период, в древната Прародина (Балхара,Балгар), на територията на създадените от тях държави (Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България, Куберова България, Панонска България, Алцекова България и Ванандова България), а също в районите на преселване към Индия, са обитавали различни народи, сменяли са се култури и религии. Но въпреки това, въпреки превратностите на историята, в етническите граници на българите, са се запазили голямо количество български думи, традиции, легенди и вярвания.

Древните източни езици са били източник на много думи, включително и имена на птици, възприети от българите и народите, обитаващи Средна и Южна Азия, а впоследствие, при принудителните миграции на българите, пренесени в Стара Велика България и другите български държави. Това е главната, основната причина за множеството “азиатски”, т.е. старобългарски думи, които се срещат в украинския и руския език, а също в езиците на балканските народи.

Ето някои показателни примери в това отношение:

ЛЕЛЕК. Много старо българско име на белия щъркел (Ciconia ciconia).Корените му “laqlaqa”, “laqlaqqu”, “raqraqqu” и други подобни намираме в шумерските и акадските езици на Древна Месопотамия (Schuz,1986). На езика хинди белият щъркел е също “lag-lag”(Hancock J. et al.,1992). Поради невежество на съставителите на някои речници е обявено за турска заемка в българския език, въпреки, че в турския език и сродните с него тюркски езици липсват коренни думи, започващи със съгласната “Л” и всичкси понятия, съдържащи този начален звук са заимствани от съседните с тюрките древни народи, между които и нашите български прадеди. Името е било широко разпространено в българската прародина край Памир и Хиндукуш. Сред таджиките и афганистанците то има формата ЛАКЛАК /Русско-пушту-дари словарь, М., 1983, с. 43/. При това характерно е, че в някои малки памирски езици като ваханския думата ЛАКЛАК означава не само щъркел, но и скитник, което показва скрития смисъл, който старите памирски народи са влагали в това особено име на щъркела. Западните съседи на памирските народи – персите наричат щъркела с името “хаджи-лаклак”, което означава буквално “пътешественикът-щъркел”, а от персите и памирците същото име е преминало по-късно /след VIII в. и сред някои тюркски народи – например в Туркмения като лейлек(Шестоперов,1937), Казахстан – дегелек (Ковшарь,1988), при уйгурите – лейлек (Рахимов,1956) и други.

Древните българи са били едни от първите народи, който е донесъл в Европа това особено източно име на белия щъркел. За това говори фактът, че то е оставило многобройни следи в най-стария район, заселен от тях – в Кавказ, а след това е проникнало и в друг ранен български район – Волжка България. Последователната поява на тази дума в тези два стари български района показва, че както българите на Кубрат, така и по-късните българи, водени от неговия син Котраг са познавали това особено название на белия щъркел.

На територията на Стара Велика България и съседните с нея земи името лелек е широко разпространено, особено в източен Кавказ и Закавказието – най-често като лейлек (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954). То се среща масово в дагестанските езици от трите основни групи - лезгинска, табасаранска, даргинска, аваро-андо-дидойска и хиналугска, където според изследванията на етимолозите и проникнало от съседна Персия. Хиналугците – един от най-древните кавказки народи наричат белия щъркел лейлек, лезгинците и сродните с тях народи /будухци, рутулци/ го наричат леклек, аварците, лакците и арчинците имат две паралелни названия лаклак и хажил-лаклак, първото от които стои по-близо до памирската форма, а второто – до персийското име хаджи-лаклак /вж. примерите за употреба на тази дума у С. М. Хайдаков. Сопоставительный словарь дагестанских языков. М., 1971, с. 14-15/. Характерно е също, че в Грузия тази особена дума се е срещала най-вече в най- северните и западни краища, където някога най-масово са проникнали преселилите се от изток древни българи и сродните с тях източни народи. За това говори следният показателен факт – ако в грузинския литературен език щъркелът се нарича КАРКАТА /Gvaraliadze. English-Georgian. Dict. p. 225/, то сред днешните малки народи, обитаващи Северна Грузия като хевсурите, пшавите и абазинците е оставила следи думата “лелик” и от нея се е образувало дори едно от популярните женски имена, което при хевсурите се среща като – Лелико, Лелика, Лелия. /Глонти. Кхартвелури…М., 1960, 187/, а при абхазците и абазинците – като Лялюх. Както грузинците, така и техните най-стари съседи арменците не са познавали в древността думата “лелек” и дори до днес арменците наричат щъркела най-вече “аракел”. Ето защо несъмнено е, че в кавказките земи думите от типа на лаглаг и лелек са се появили след идването на българите и сродните с тях източни народи и поради това те са се разпространили най-вече в съседните със Старата Велика България земи.

След преселението на част от българите от Кавказ към Волга тази дума прониква и във волжките земи. Намираме я в една от старите истории на Волжка България /Джагфар-тарихи, Оренбург, 1993/, а също фив частично и в славянските диалекти в Южна Русия и навсякъде в Източна и Южна Украйна – под формата лелека, лелега, докато в Северозападна Украйна (Полесието, Закарпатска област), там където българското влияние е било сравнително по-слабо, белият щъркел се нарича и с имената бусол, гайстер, боцян (Смогоржевський,1979). Според В.М.Константинов и др.(2000) и в Белорусия (вероятно в южните й части) белият щъркел наричали също лелека. Намираме името лелек и във Волжка България (Ганиева,1991).

В началото на 19 век това име (лейлек, лелеке,лелеки) се е срещало широко сред народите, населяващи Балканския полуостров, включително от българите, живеещи на територията на днешните Албания, Гърция и Турция (Boue,1840). Обилието на щъркели е било толкова голямо, че както пише Ами Буе “Има села в Тракия, където всяка къща е украсена с по едно гнездо на щъркел”. Името се е запазило в народната памет и след Освобождението на България от турско робство – лайлек, лелек, лилек, леелек, лейлек, лълек (Геров,1899, 1908). В различни варианти то се среща и до днес из цяла България. Намираме го (като лелек) и на територията на Сърбия (Матвеjев,1950). Но не ни е известно да се среща в Хърватско, което е един явен белег, че у сърбите то се е разпространило под влияние на многобройното българско население, което преди преселението на сърбите на север към Дунава /след ХV в./ е обитавало цяла съвременна Източна и Северна Сърбия, включително Белградска, Сремска, Браничевска и Смедеревска област. На север от Дунава, където някога също е имало многобройни български обитатели са запазени също следи от това източно название. То се среща в някои румънски диалекти паралелно с паралелното румънско название КОКО-ЩЪРК, което впрочем носи също следи от старо българско влияние. Името ЛИЛЯК, с което румънците наричат едно съвсем друго крилато създание – прилепа – също носи следи от древната източна дума ЛЕЙЛЕК /Сп. Кануркова. Румънско български речник. С., 1972, с. 322/

Разпространението на птичите имена понякога може да служи като доста ясен белег и за териториите населявани исторически от един или друг народ, затова едва ли е чудно, че д,мата ЛЕЛЕК днес се открива на Балканите навсякъде, където някога е имало стари български обиталища

За това че у нас името лелек е от древнобългарски /прабългарски/ произход и че е пренесено от нашите предци от Средна Азия, можем да съдим както по факта, че то се среща навсякъде където са живели нашите български предци, а също и по почти еднаквите легенди и вярвания за тази птица, запазени в Средна Азия и на Балканите. И.Абдусалямов (1971) пише: “У местните жители на Таджикистан, както и навсякъде ( в Средна Азия),белият щъркел се ползва с особена почит, смята се за свещена птица. Поради това те никога не разрушават гнездата му и не безспокоят самите птици”. Г.К.Христович(1890) съобщава почти същото за днешна България: “У българското население съществува вярване, че ако щъркел завие гнездо в някоя къща, то се пренасяло щастие в нея къща. Според това, може би, тази птица се покровителствува на вред от населението”. А М.Юркевич (1904) добавя: “ Сред населението съществува поверие, че гнездото на тази птица, построено на покрива на къщата е свято и носи щастие на обитателите на къщата”. Подобни вярвания можем да намерим и на други места (най-вече в Южна Русия и Украйна), където са живяли и живеят българи.

Култът към белия щъркел в средноазиатската ни Прародина е възникнал и поради това, че щъркелите са полезни (преди всичко и насекомоядни) птици, които заедно с розовите скорци (Sturnus roseus) и други видове птици, са се справяли с огромните пълчища скакалци и са спасявали земеделските култури от унищожаване. Следователно, белият щъркел е бил почитан, обичан и пазен от отседнал, висококултурен народ, какъвто са били българите, живеещи в постоянни селища и занимаващи се със земеделие, а не от чергарско племе, не свързано с обработването на земята.. За българите, като отседнал земеделски народ, жилището (домашното огнище ) е било свещенно место. Бялата птица (символ на слънцето, небето, олицетворение на доброто), пристигаща през пролетта е носила надежда, а гнезденето й върху покрива на къщата, се е възприемало като добро предзнаменование.

Положителното отношение на българите към белия щъркел, след пристигането им на Балканите, е било подкрепено и от любовта на траките към същата птица. Тази прилика в светогледа на траките и древните българи, ще ни стане ясна, ако приемем твърденията в Манасиевата хроника, че това са един и същи народ, че “ при цар Константин Брадати (Погонат) при своите братя доидоха българите през река Дунав”. През 10-11 век във Византия се е гледало на българите като на народ (произлизащ от древното тракийско племе бриги), който е бил изгонен от Александър Македонски, за да се върне отново, след няколко века, на българска земя (Добрев,1993). Може би, именно поради тази причина, първите завърнали се българи са се насочили към Македония. Векове преди това, подобно преселение от района на Дунава, към територията на днешна Македония и Тесалия е направило тракийското племе пеласки, които са приемали белият щъркел като тотемно животно (Грейвс,1992). По сведения на Плутарх, за убийството на бял щъркел, траките от Тесалия, са наказвали със смърт (Hornberger,1967). Коренно противоположно е отношението на гърците към тази птица. Например, след Освобождението на Гърция от турско робство, гърците разрушили всичките гнезда на белия щъркел, тъй като го смятали за птица на турците (Martens,1966).

БАБА, БАБУШ. С тези и други подобни думи, в старата българска литература, се наричат пеликаните, представени в нашата фауна с два вида: къдроглав пеликан (Pelecanus crispus) и розов пеликан ( P.onocrotalus). По-голямата част от техния петнист гнездови ареал в Евразия е включен в етническите граници на българите, на територията на Балхара (Бактрия), Балгар, в Стара Велика България, Ванандова България, в южните части на Волжка България, в Аспарухова и Куберова България.

При древните българи край Памир и Хиндукуш, пеликанът е бил на особена почит, вероятно като олицетворение на мъдрост, спокойствие, дипломатичност. За това можем да съдим и по покритата с рисунки на пеликани дреха на посланика от Древна Балхара (изобразен на стената на крепостта Афрасиаб в Самарканд)(Добрев,2004). Двете ленти, развяващи се зад тила на всяка от птиците, а също и по краката на коня, представляват персийският символ на властта (Добрев П., М.Добрева,2004). Сред памирските народи и до днес се среща името BABUWA /бабува/, с което се наричат някои птици, сходни с пеликана и особено водният бик /Грюнберг. Мунджанский язык, 289/. В езика пущу една от водните птици се нарича БАГБАГУ. Тези паралели показват, че името БАБА-ПТИЦА по всяка вероятност води своя произход от далечната българска прародина.

Народните имена баба, баба-птица и други подобни, са разпространени предимно в южните територии на бившия СССР (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954), т.е. там, където са били Стара Велика България и Волжка България. Често се чуват в Украйна, особено в Одеска и Херсонска област (Смогоржевський,1979). По река Дон на север името баба-птица достига до Воронежска и Липецка област (Северцов.1950; Климов С., Е.Черникова,2000). Последните автори твърдят, че народното название баба-птица “съдържа положителен оценъчен компонент и буквално може да означава голяма красива птица”. Името срещаме в Оренбургския край (Зарудный,1888), Уляновска област (Житков Б.,С.Бутурлин,1906) и днешен Татарстан (Ганиева,1991).Oт двете страни на Дунава, името е разпространено в Румъния : Babita, Babosa, Baboasa и други (Lintia,1955) и България: баба, бабуш (Христович,1890; Шкорпил,1892; Геров,1895; Юркевич,1904; Йоакимов,1907; Клайн,1909; Петров,1950).

АНГЪЧ. Става дума за червения ангъч (Tadorna ferruginea) – птица с южно разпространение – в Средна, Южна и Мала Азия, рядко в Южна Русия, Южна Украйна, на Балканите, в Испания и Северозападна Африка. По своя ареал птицата има различни имена, но едно от тях ангъч (и производни на него) се среща както в Средна Азия, така и в съвременна България. Името е възникнало най-вероятно поради особения звук “анг…анг…анг…”, който тази птица издава при полет. Но в тази връзка заслужават внимание и следните думи – “анг-анг” – крясък, вик /Ваханский язык, 274/ “ангола” – шум, “ангеза” – креслив, раздразнителен /Пушту-русский словарь, М., 1983, 81-82/. Всички те се срещат най-вече в района на Памир и Хиндукуш, което показва, че в името ангъч звучи отглас от древната българска прародина. Характерно е също, че в същия източен район се среща и глаголът АНГОВ – гмуркам се, плискам се, който също има прилика с името на тази особена птица /Грюнберг, цит. съч, с. 274/. Но по-вероятно е то да е възникнало поради издавания от нея особен звук – анг-анг, който изцяло съвпада с памирската дума анг-анг – крясък

На територията на днешна България са се запазили имената: ангът – в Пазарджишко (Христович,1890), в Северна и край реките на Южна България (Юркевич,1904), ангат – по езерата на Черно море (Шкорпил,1892), ангъч (Клайн,1909; Кузев,1928; Патев,1950 и други). В миналото е бил обучаван за домашна птица и за пазач на дворовете в крайдунавските села (Христович,1890). О.Reiser (1894) пише: “Жителите на Свищов я ловят от малка и я отглеждат в къщи като куче, както гъските на Капитола в древния Рим. И всеки посетител през нощта тя посреща със силен шум”. Допускаме, че за същите цели ангъчите са били развъждани някога от нашите предци в Средна Азия, тъй като върху кресливостта на птицата силно набляга И.Абдусалямов(1971), а и до днес, на много места в Средна Азия, ангъчите се отглеждат волиерно.

БЕРКУТ (Aquila chrysaetos). Преди едно столетие, в следосвобожденската българска литература, това име се споменава само веднъж, наред с имената: скален орел, скалист орел, златен орел, боляр орел (Клайн,1903-1905). За съжаление, впоследствие в нашата книжнина се е настанило, преводното от немски език име скален орел (Steinadler), а името беркут е било изоставено. Предполагаме, че по време на петвековното турско робство името беркут е било изтрито от паметта на повечето българи, живеещи южно от река Дунав. По същото време то се е запазило в етническите граници на древните българи: в Прародината ни край Памир и Хиндукуш, по пътя на разселването на нашите предци, на територията на Стара Велика България, във Волжка България и на други места, където е имало принудителни миграции на голями маси българи.

В земите на Изтока думата беркут има доста много подобия, които са разпространени в почти същия географски периметър, както и аналозите на името на белия щъркел /ЛАГЛАГ/. . Най-древното нейно подобие е шумерската дума БЕР птица, но още по-близко по смисъл стои памирската дума БЕРУГ – голяма птица – характерно за язгулямския език / Эдельман. Язгулямский язык. 37/. Но близки по форма са и някои келтски думи като BERY и BARCUD – ловна птица /Spurell, 30/, които стоят в близка връзка с древния индоевропейски корен БЕР /хващам/, който на свой ред е идентичен с българската дума БЕРА. От историята е известно, че някои древни племена от района на Памир и Хиндукуш, едно от които се наричало болги) през 4-5 век преди Христа, са се изселили далече на запад сред келтските народи (Добрев,2000). Ето защо може да се предположи, че чрез тях името беркут е достигнало Британските острови, тъй като с думата баргуд (bargud) жителите на Уелс наричат едрите хищни птици (Дементъев Г., Н.Гладков,1951-1954). Името е било възприето и от народите, мигрирали заедно с нас или обитаващи съседни територии.

На този фон става ясно, че името беркут (буркут, бюркют и т.н.) не е от тюркски произход, както пишат някои автори (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954), а много по-старинно и е свързано пряко с епохата на индоевропейските езикови общности и доислямската митология на средноазиатските народи (Константинов В. и др.,2000), т.е. по времето, когато там са съществували българските държави Балхара (Бактрия) и Балгар, заемащи обширни територии от юг на север между бреговете на Арабско море и река Сърдаря и от изток на запад между река Инд и линията, съединяваща устието на река Амударя и входа в Персийския залив (Добрев,2004).

Птицата беркут е била на голяма почит у древните българи. За това можем да съдим по няколко неща. Първо, че името беркут е разпространено предимно в етническите граници на българите ( то маркира тези граници), като постепенно е заимствувано от някои съседни народи. Второ – Сребърният орел на кан Аспарух – статуетката, съпровождала предводителят на българите, която е била открита в неговия гроб при с. Вознесенка (град Запорожие) Украйна (Костов,1998) е беркут ! Тя е стилизирана, но въпреки това по нея добре личат заострените, копиевидни пера, най-вече на тила и врата, признаци много характерни за вида, на които създателят на статуетката особено е наблегнал, масивният закривен клюн и самата величествена, излъчваща сила, орлова стойка на птицата. Гравирането на монограма на кан Аспарух върху гърдите на орел, държащ в ноктите си змия, може да се обясни единствено с това, че старата българска религия е съвпадала с религията на древните ирански народи, а основно нейно верую е била борбата на доброто ( орелът ) със злото ( змията ), на слънцето с тъмнината, на истината с лъжата (Добрев,2002). А според акад. Омелян Притсак, върховният владетелски знак е гравиран върху тази птица защото името на кан Аспарух произлиза от иранската дума Еспор, което значи орел (Костов,1998). Орелът в старите ирански езици се нарича също Испур и Испюриг – благороден, съвършен, което показва, че кан Аспарух е гледал на сребърната птица като на свой небесен закрилник и патрон (Добрев,2002). Има много видове орли (род Aquila), обаче за нас българите е особено важно, че монограма на кан Аспарух е гравиран върху беркута – най-силния, най-смелия, най-мощнокрилия сред орлите.

Трето – в центъра на раннохристиянските каменни надгробни кръстове намираме също изображение на беркут./вж. фиг.1/

Абсолютно същият сюжет , орел побеждаващ змия , е изобразен и върху изпратения (вероятно от цар Борис I ) сандък с подаръци за римския папа, известен като “Сандъкът от Терачина”. При това този образ там е гравиран върху централното пано /вж. Хр. Милчева. Сандъкът от Терачина. Изд. Безсмъртни мисли, С., 2001, фиг. 15 /

Рисунката на конници от Преслав (Добрев,1996) представлява ловна сцена на българите, тъй като на ръката на единия конник е кацнал обучен беркут, а след другия – има бягащо куче и глава на змия. Конят е накичен с пискюли, като посланника от Древна Балхара (Добрев,2004).

Орел беркут намираме изобразен и върху сребърното блюдо от средноазиатската ни прародина (Добрев П.,М.Добрева,2001). Птицата има стойка като сребърния орел на кан Аспарух, но е с разперени крила, като орела , който впоследствие намираме в Дунавска България, върху раннохристиянските каменни надгробни кръстове. Самият сюжет от блюдото говори за невероятно високо развита култура на нашите предци и показва, че разположения в центъра беркут, с разперени крила, закриля мирния, градивен труд на хората. /Добрев П.,М.Добрева,2001/

Силно стилизирани изображения на свещени орли, с разперени крила, има на печата на цар Дарии и в съкровището от Наги сент Миклош, където богинята Ардвисура-Анахита е носена закачена под голям орел /Пак там, илюстрации/ Образът на орела е заемал в древната българска митология високо място, той е носил на крилата си висшите небесни пориви и въжделения на древните български владетели (Добрев,2002).

Когато са живели в Средна Азия българите са обучавали беркута и са ловували с него на други птици и бозайници (кеклици, улари, зайци, лисици, вълци и дребни копитни животни). При своите преселения те са носили със себе си обучени беркути, обучавали са и нови птици, с помощта на които продължавали да ловуват. Този начин на лов се е запазил в Средна Азия, бил е пренесен в Стара Велика България, Волжка и Дунавска България, а също и на други места, до където са стигали българите. Тъй като на територията на Волжка България е обитавал по-едър (по-силен) подвид на беркута, то българите са вземали малки от гнездата му, обучавали са ги като ловни птици и са ги изнасяли в средноазиатската Прародина. Тази търговия се е запазила и до 18 век. Тогава башкирците са продавали “камски” орли (обитаващи долината на река Кама) в киргиските степи (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954) или пък казахите са пътували до Башкирия за да си купят такива беркути (Кириков,1952). В Таджикистан и другите средноазиатски страни и до днес беркутът се използва като птица, с която хората ловуват (Абдусалямов,1971). Интересно е, че през март 1932 г. край с. Старо Оряхово, Варненско е бил убит беркут, който имал на краката си чифт звънчета. Според К.Г.Христович “По кожената плетка с която звънчетата са били превързани, изглежда че орелът е дошъл от Азиатска Русия, където дресират орли по лов, главно на вълци”(К.Г.Х-ичь,1932). Случката ни подсказва,че вероятно този беркут е повторил пътят на разселването на древните българи от Средна Азия до Балканите.

В различни варианти името беркут днес може да бъде срещнато на обширни пространства в Азия и Европа. В най-големия памирски език – пущу – то се среща като мъжко лично име. /Пущу –русский словарь, 110/ То се е запазило у всички средноазиатски народи. Преди ислямизирането на туркмените те са вярвали в божествата “Буркут-баба” (Беркут-баща) и “Буркут-диван”(Буркут-висш бог).Птицата там е известна още с имената: бургут, биргут и биргит. Много разпространено е името в Таджикистан, преди всичко в Памир, като бургут , в Узбекистан- като буркут, боркут, при уйгурите – буркут, в Казахстан – буркит, буркут и даже в Република Тува и Монголия – бургут. Името беркут (буркут, бюркют) стабилно се е запазило в Русия и Украйна, т.е. там където са били двете голями български държави. От тях името е проникнало и в Полша (berkut, bircut). В някогашната Волжка България, на територията на Оренбургския край, Башкирия и Татарстан се срещат имената: беркут, биркут, беркют (Зарудный,1888; Шестоперов,1937; Дементьев Г., Н.Гладков,1951-1954; Дементьев,1952; Рахимов,1956; Янушевич А. И др.,1959; Абдусалямов,1971; Ковшарь,1988; Константинов В. и др.,2000).

ЛАЧИН. С това име древните българи са наричали соколът скитник (Falco peregrinus).То е от древно индоирански тип и се среща масово сред съвременните иранци и техните източни роднини – памирските народи. Сонорната съгласна “Л” е един надежден признак, че името не би могло да бъде от тюркски произход и е проникнало сред някои тюркски племена от съседните с тях индоирански народи. Подобно на имената “лелек” и “беркут” и името Лачин се е появило в Европа много векове преди преселението на тюрките и негови първи преносители са били древните българи. От някои неотдавна открити исторически материали от Волжка България личи, че Лачин се е казвал правнукът на кан Кубрат и внук на Бат Баян (Добрев,1998б). Вероятно името лачин е било широко разпространено в старите средноазиатски български държави Балхара и Балгар, тъй като и до днес на много места в Средна Азия то се е запазило: лочин – Таджикистан, лачин, лаасин – Туркмения, лачин, лашин – Казахстан, лачин – Киргизия, илаачин – Узбекистан. В Стара Велика България, на територията на днешна Украйна, Южна Русия и Северен Кавказ птицата се нарича лачин, а във Волжка България - лачин, начин и аласин. В някои райони на Памир с името лочин наричат също и ловния сокол (Falco cherrug) (Мензбир,1916; Шестоперов,1937; Шнитников, 1949; Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954;Дементьев,1952; Абдусалямов,1971; Ковшарь,1988).

ТУРНА. Древнобългарско име на жеравите. Срещаме го в средноазиатската ни Прародина, като народно (местно) название на жеравите в Таджикистан (Абдусалямов,1971), Узбекистан (Янушевич А. и др.,1959), Казахстан – тирна (Ковшарь,1988), Туркмения – дурна (Шестоперов,1937), разбира се при уйгурите (Рахимов,1956) разпръснати фактически по цялата територия на Древна Балхара ( в някои райони на Афганистан, Пакистан, Индия, Китай, Казахстан, Киргизия, Узбекистан и Туркмения) и даже при тувинците – някогашни средноазиатски съседи на българите, където жеравите са дурьяа (Забелин В. и др.,1999), а в горното течение на река Енисей има и град Туран. Намираме името турна и в някогашната Волжска България – в Оренбургския край (Зарудный,1888), на територията на Башкирия (Дементьев Г., Н.Гладков, 1951-1954) и даже в република Коми – тури (Ванеев А.,А.Естафьев,2001). Според последните автори, сред народа на Коми (както и в днешна България) жеравите са на особена почит, свещени птици, не са ловен обект, не се използват за храна, смята се, че убийството на жерав носи нещастие…… Има села с названия Турья ( като село Турия в Старозагорски окръг), Турьинское и други. Думата тури (жерав) се среща повсеместно и в микротопонимиката: туриа ты (жеравово езеро), туриа видз (жеравова ливада), туриа ласта (жеравов бряг), тури ыб (жеравово поле), тури ель (жеравов ручей) и т.н. Има много думи, производни на “тури”. Името се среща също в пословиците и поговорките.

Наред с другите названия турна е широко разпространено сред българското населения южно от Дунава. За това име на жеравите съобщават A.Boue(1840), Г.К.Христович(1890), Н.Геров(1897), М.Юркевич(1904) и други. В края на 19 век , с името турна, жителите на Батак са наричали сивите жерави (Grus grus), мътещи в Баташкото блато. Разположеното недалече от град Сливница Алдомировско блато е било известно като турна гьол (жеравово блато) (“Природа”,1900,1:17). Вече споменахме за с.Турия, Старозагорско. Срещат се и други имена на селища, местности и влажни зони, с имена производни на думата турна.

При разселването на племена, близки до древните българи ( племето “болги” ) на запад сред келтските народи (Добрев,1993), вероятно през 4-2 век преди Христа, името турна (турия) е било пренесено чак до Испания. На испански жеравът се казва Trana, а в Източна Испания има селище Теруел и река Турия, която пресича град Валенсия.

ТАХТАЛ. Едно от старобългарските, звукоподражателни имена на гривяка(Columba palumbus). Вероятно така (“тах – тал”) нашите далечни предци са възприемали брачната песен на мъжките гълъби. Тахтал е иранска дума и означава гълъб, в памирските езици – голям гълъб, а в Памир и Кавказ – още горски гълъб (Добрев,1998 а, 2000, 2002). В изопачен вид (тагтаа) името е било възприето и от монголците (Забелин В. и др.,1999). След преселението на българите южно от Дунава, се появяват села и крепости с името тахтало. От описанието на арабския географ Ал-Идриси, по време на византийското робство в България е имало селище Тахтало (Добрев,2000). Името тахтал (тахталия) е било разпространено в страната ни и след Освобождението на България от турско робство (Клайн,1903-1905; Радев,1927). Тахталии се е казвало някога село Тополово (Малко Тополово) Пловдивско. В Средновековието с името тахтало са били наричани селища, край които се събирали много диви гълъби, а в Добруджа казват тахтал на едрите гривяци, които се срещат и в Кавказ (Добрев,1993).

Като разновидности на тахтал са имената с които наричат някои близки родственици на гривяка :пахтак – голямата и обикновената гургулици (Streptopelia orientalis , Str. turtur) в Памир и Таджикистан (Абдусалямов,1971), гутал – гълъба хралупар (Columba oenas)(Христович, 1890) и други.

БУХАЛ (Bubo bubo). Старобългарско, звукоподражателно име, което в различните части на България срещаме с множество варианти: бухъл, бухо, бух, буф, буляк, буяк, болотин, болутин, пукъл, дум, духо, хут и други. В миналото край София птицата е наричана бухелина, а в Царибродско – булулей (Геров,1895, 1904, 1908). Подобни имена са се запазили западно от днешните граници на България, там където някога са живяли или живеят българи: Сърбия – булулеja, булина, Словения – bubuj, veliki bubuj, lesni bubuj, huber, gugo, velika uhalica ( Gregori J.,I.Krecic,1919)., а също на територията на някогашната ни средноазиатска Прародина: бум – в Таджикистан (Абдусалямов,1971). На някои места в Памир и Кавказ на птицата казват бухъа .В Памир по-често се среща думата БУУ /Эдельман, 46/, докато в Кавказ, особено сред чеченците тази птица се нарича БУХЪА. /Дешериев. Чеченско-русский словарь, с. 79/ Характерно е също, че редом с думата “бух” сред народите на Памир и Хиндукуш се срещат масово и имената ЧУГ и ДЖОГД, които показват, че и особената българска дума ЧУХЪЛ е от древен източен произход. В някои ранни исторически документи, открити в нашата страна древната българска дума бухъл, запазена и днес в Северен Кавказ е съединена с определителния член “А”(Добрев, 1993, 1994). С името Бухала , във византийските хроники и регистри, са записани 2 селища от Македония (Дуйчев,1981). Български имена на бухала има в селища на днешна Сърбия и Румъния (Добрев,1995).

ПАПУНЯК (Upupa epops). Древнобългарско, звукоподражателно име, срещащо се из цялата страна, с множество разновидности: папунек, пупавец, пупунец, папунец, пупунек, пупуньок, пупан и други (Христович,1890; Геров, 1895, 1897, 1901). И до днес, на територията на някогашната българска държава Балхара са се запазили подобни имена: пупиш, пупыш – в Таджикистан ( Абдусалямов,1962, 1964), упуп – Узбекистан (Янушевич А. и др.,1960), упупе, попышак, хиппиик, хипипик – Туркмения (Шестоперов,1937; Дементьев,1952). Намираме това име и сред курдите – разпръснати на територията на Азиатска Турция, Северен Ирак, Западен Иран, а също в Сирия, Афганистан и Пакистан. Например, курдите в Северен Ирак, наред с употребата на стотици старобългарски думи, наричат папуняка с името папук (Кръстанов-Балкански,2000).

В някои райони на Южна Украйна и Русия се срещат имена като потатуйка (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954), а сред донските говори – потутайка, упупик (Климов С. , Е. Черникова , 2000). Западно от днешна България, на територията на Сърбия и Хърватско (Матвеjев,1950; Susic G.,D.Radovic,1988) са разпространени имената пупавец, пупавац, а в Словения – хубкач ( Gregori J.,I.Krecic,1979).

ГАРГА. Това е събирателно, звукоподражателно име, употребявано от българите за повечето видове вранови птици ( сем. Corvidae ). Среща се в различни варианти като в основата им се намират корените : гар, гав, гал, гач, кар, кав и други подобни. Разпространено е най-много на територията на средноазиатската ни Прародина и в днешна България, но го намираме също почти навсякъде, където са се преселвали и живяли българите. В езика на мунджанците и народа йидга (или брегейо) – най-пряките потомци на населението на Древна Балхара е запазено името гхъргхо = гарга, а също глаголът гхъръв т.е. грабя (Грюнберг,1972).

С името гарга (карга) най-често наричат двата подвида на враната: сивата ( Corvus corone cornix) и черната ( C.corone corone). В съпровод на различни прилагателни тези имена се срещат: гарга – в Туркмения и Азърбайджан, карга – в Туркмения, Киргизия, Казахстан, при уйгурите- практически из цяла Средна Азия и на територията на някогашната Волжка България ( Зарудный,1888; Шестоперов,1937; Дементьев Г., Н.Гладков, 1951-1954; Рахимов,1956; Рустамов,1958; Янушевич А. и др.,1960; Ковшарь,1988; Ганиева,1991).

Широкото разпространение на името гарга в тюркските езици създава впечатлението, че това е старинно тюркско понятие. Но интересно е, че в някои твърде отдалечени от Средна Азия европейски народи като ирландците се среща названието GARAG – млада гарга, а също думата GRAG, която значи “грак на врана”. Тези аналози, както и келтската дума ГАРГ – груб, креслив, показват, че и думата гарга вероятно не е коренно тюркско понятие, а древна заемка от съседните с тюрките индоевропейски народи, които впоследствие са се изселили надалеч в европейските земи. /A. Macbain. Gaelic Language. Glasgow, 1982 189, 203/

В някои райони на Украйна враната наричат гава (Воинственський,1984). Българите, живеещи южно от Дунава казват на враната още шарена гарга (Пазарджишко), сив гарван ( с. Кубратово, Софийско), гарван (Христович,1890, 1892), галуница ( Геров,1895), сива гарга и т.н. Западно от нас, в съседна Сърбия се среща името гачца (Матвеjев,1950).

С почти същите имена, в етническите граници на българите, наричат и посевната (полската) врана (Corvus frugilegus). Taзи птица е била на особена почит у древните българи в Памир и Хиндукуш. При тях земеделският труд е бил издигнат в култ и на него са се посвещавали специални ритуали и праздници, единият от които, през пролетта, се е наричал “ посрещане на полските врани”(Добрев,2001). Подобен празник има сега в повечето райони на Украйна и Европейска Русия. Името карга е запазено в Туркмения, Киргизия и в някогашната Волжка България – карга, каракарга (Зарудный,1888; Шестоперов,1937; Янушевич А. и др.,1960; Ганиева,1991). Народното название на птицата в Русия е грач (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954), в Украйна – грак, гайворон, грач ( Воинственський,1984), у нас – полски гарван (Христович, 1890), поленска гарга ( Геров,1908), гарван, гарга (“Ловна просвета”,1927,2,4:112), в Сърбия – гагач, гак, гал, галеж, гавран (Матвеjев,1950), в Хърватско – гачац (Susic G., D. Radovic, 1988).

За чавката (Corvus monedula) имената чавка и гарга са с почти еднакво разпространение на територията на днешна България. Птицата е известна още като домашна гарга ( Христович,1892), карга ( село Воден при Дойран), галица, гарчица, гарже (Геров,1895, 1908). При мунджанците – най-пряките потомци на населението в Древна Балхара, с името чавка означават враната (Грюнберг,1972). Името й звучи при уйгурите из почти цяла Средна Азия – като кага, в Туркмения – като гарга и карга (Шестоперов,1937; Рахимов,1956; Рустамов,1958), в Русия и Украйна – галка (Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954; Воинственський, 1984). Древнобългарското име чавка намираме западно от нас в Сърбия’ Хърватско и Албания (Матвеjев,1950; Susic G.,D.Radovic, 1988; Добрев, 1994), а в Словения то е видоизменено като кавка и гайка (Gregori J., I.Krecic, 1979).

Близки имена до чавката имат и двата вида хайдушки врани ( род Pyrrhocorax). Едни от имената им у нас са гарга (Христович,1890; Геров,1908) или чавка (Клайн,1903-1905), в Сърбия и Хърватско – галица (Матвеjев,1950; Susic G.,D.Radovic,1988), в Словения – кавка (Gregori J.,I Krecic,1979), а в Средна Азия – най-често карга (Дементьев Г., Н.Гладков,1951-1954; Ковшарь,1988), но също така кара, гара – в Туркмения (Шестоперов,1937; Рустамов,1958).

Гарванът (Corvus corax) – най-едрия представител на врановите птици, също притежава множество звукоподражателни имена, близки до името гарга. В някои райони на Средна Азия с името гарга означават всичките обитаващи там подвидове на гарвана. Интересно е, че в Родопите, Горнотракийската низина , пък и на другите места из страната, хората наричат този вид също гарга. Като гарга и карга птицата е известна в Туркмения (Шестоперов,1937; Рустамов,1958), карга я наричат още и в Памир (Абдусалямов,1962), а в Украйна – круг (Воинственський,1984). На територията на днешна България , близки до името гарван (Христович,1890) са имената: гавран, гаврин, гавранец, гавранче, гарванец, гарванин, галун, крокон, кръкавец, къркавец и други (Христович,1892; Геров,1895, 1897). Западно от нас, в Сърбия и Хърватско, птицата се нарича гавран (Матвеjев,1950; Susic G., D.Radovic,1988), а в Словения – крокар (Gregori J.,I.Krecic,1979).

Рядко в Средна Азия, думата карга присъства в имената на сойката (Garrulus glandarius)(Ковшарь,1988), а у нас корените кар и гар ( понякога видоизменени) са в основата на много народни имена на свраката ( Pica pica): гаргашка, гарагашка, гагарашка, каракашка, какараска, какарацка, крькараска, канараска и т.н. (Христович,1890; Геров,1895, 1897, 1904).

Българските имена на птиците, а също вярванията и легендите за тях, са мигрирали и са се разпространявали в нови територии, заедно с преселението на българите. Именно затова ние ги намираме, както в средноазиатската ни Прародина (Балхара, Балгар), така също по пътищата на принудителните изселвания на нашите предци и в създадените от тях нови държави: Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България, Куберова България, Панонска България, Алцекова България, Ванандова България. За съжаление, робствата и асимилациите на които са били подложени българите са изтрили от народната памет много български думи, включително и имена на птици. Но, даже това, което се е запазило, може да ни помогне да възстановим и върнем в езика ни редица древни, красиви български имена, които много точно и сполучливо характеризират съответните видове птици. Освен това, имената ще ни помогнат по-добре да бъдат очертани етническите граници на българите, които превратностите на историята са разпръснали върху обширни пространства в Азия и Европа.




Гласувай:
4



1. iliada - :)
08.12.2009 23:06
Само за червоугодници!:))))
Полезна информация ,но и пържен октопод в масло и чесън ,не е за изхвърляне!:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14465803
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031