Постинг
28.04.2014 06:00 -
Станислав Марашки: За книгата на Валентина Панова
МЪДРОСТ ПО НАЛЪМИ*
Пред мен е последната книга на Валентина Панова „Налъмите и белият петел”. И, трябва да го призная, че тя вече поражда спомени. Спомням си, например, как през горещото лято на 2013 , когато се бях зарекъл да се отдам на лятото и морето, Валентина Панова ми изпрати своята книга с молба да й стана редактор. В началото се намръщих, но после, когато прочетох първите разкази, вече знаех, че не мога да й откажа. Няма да скрия от вас, че като човек, силно изкушен от хумористичното творчество, бях привлечен от шареното заглавие „Налъмите и белият петел”, което вече беше заявка за моя любим сатирично-хумористичен стил.Доказаха го и смешните разкази от книгата, които прочетох в ръкопис, а драматичният сблъсък между илюзии и действителност в разказа „Среща с разлъката” окончателно ме убеди, че трябва да включа в програмата си и книгата на Панова.
Редакторите на книги често забравят едно понятие, което в литературната наука се нарича „глас”. Гласът, взет не в неговия вокален смисъл, а в значението на специфичен за всеки човек начин на говорене, включващ определена честота на употреба на едни или други думи, на специфичен словоред или емоционална обагреност. Той характеризира Разказвача така, както пряката реч способства за охарактеризирането на първостепенните и второстепенни герои. И ако един редактор си въобрази, че, приравнявайки гласа на автора-разказвач към своя си специфичен глас е извършил редакция на книгата, то той дълбоко греши.Т ой по-скоро би отнел сочността и неповторимостта на авторовия глас, с което би лишил творбите му от тяхното специфично звучене. За да бъда правилно разбран, ще посоча един пример.
Марк Твен е известен сред теоретиците с това, че неговият специфичен разказвачески глас създава илюзията за устна реч.Ето как той жонглира с различни гласове в „Знаменитата скачаща жаба от Калаверас”:
Рамковият разказвач:
„По искане на един мой приятел, който ми писа от Изтока, посетих добродушния и бъбрив старец Саймън Уилър и както ми беше заръчано, попитах за приятеля на моя приятел , Леонидас У.Смайли. Тук прилагам резултатите от моето запитване:…”
По-нататък Разказвачът предава речта на Саймън Уилър, който говори за Смайли:
„…Той седя там дълго време, като си размишляваше и размишляваше, а сетне извади жабата, отвори и устата и с лъжичка я напълни със ситни сачми – напълни я почти до гушата – и я остави на пода…”
Не е нужно да продължавам повече цитата.Достатъчно е да се отбележи, че Рамковият Разказвач звучи официално, като адвокат, Уилър – като приказлив добряк, а Смайли звучи като земеделец от село. В своя труд „Курс по творческо писане” Йосип Новакович отбелязва, че „резултатът от този съвместно изработен триглас е хуморът на небивалицата с иронично звучене. Интересното е,че за да направи небивалица, Твен прибягва до този триглас на говорещите – три различни образа.”( Курс по творческо писане”, автор Йосип Новакович, издателство Сиела , стр.266 )
В част от своите разкази гласът на Панова звучи специфично и официално, с което се дистанцира от своите герои като привидно безпристрастен наблюдател, но в други говори така, както и те. Този градивен литературен хамелеонизъм спомага за обрисовката на героите, добавяйки към тях и оценката на рамковия Разказвач, който се съдържа в гласа. Всичко това ме накара да ходя на пръсти пред избора на авторката и да не предприемам самонадеяна редакторска интервенция.В резултат се роди сборник с 34 текста, преобладаващата част от които са разкази и които се четат ту с усмивка, ту с тъга, но никога с досада.
Героите на Панова са носители на тихото светоусещане на човека, който по навик заклеймяваме с клишето „обикновен”, но който е необикновен със своето жизнелюбие ,чувство за хумор и човечност. Нейните образи са материални, земни и реалистични. Те носят в себе си здравата философия на селянина или гражданина със спомени за селско детство. В техните представи Доброто и Злото са общочовешки, а не частни или родови категории. Разказите „Среща с разлъката”, „Ами ако завали” и „Свирчо” не внушават своите послания на читателя директно, а разчитат на личното участие на читателя в тяхното откриване и осмисляне. Според поведенческата логика на неговите герои добро е всичко, което се вписва в библейската концепция за добро, без значение дали тези герои вярват в Бог или не. Типичен пример за това е поведението на зевзеците в „Патилата на поп Продан”, чието подигравателно отношение към служител на религията не ги прави по-малко носители на доброто. В случая тяхната постъпка е оправдана , тъй като е израз на чувството за справедливост у богомолците, пожелали да бъдат нравствени корективи на разгулния поп от с.Върбица.
Мястото на действието в разказите „Свирчо” , „Откраднатият револвер”, ”Звезден прах” , „Патилата на поп Продан” и др. е съвременното българско село. В него авторката намира онези естетически категории, които наелектризират повествованията и с художествените токове на днешното селско ежедневие.В него спонтанно се преплитат и нишките на градския живот, тъй като в България селянин в истинския смисъл на думата не съществува. Отразявайки противоречивия образ на селянина , Панова основава художественото въздействие на творбите си и на тази амалгама от характеристики, което бележи реализма на творбите и с неповторимия и личен почерк.
От селото Разказвачът плавно се придвижва към града, отстоящ недалече от селото не само духовно, но и чисто географски. Това движение е и съвсем буквално в разказа „Кръстника”, който е от серията разкази в сборника, основаващи своето действие на комичното. Основният герой в него дядо Радко е кръстник на повече от половината село и затова всички го уважават. Той гостува на кумицата си Кева във Враца. За да се отсрами пред кръстника, Кева му поднася обяд, а после и сладко за десерт. Със селския си манталитет Радко си мисли , че е задължен да изяде цялото количество конфитюр в буркана. Думите му към нея будят усмивка:”Кеве, добре, чедо, че ми даде килограмовия буркан със сладко, ама съжалявам, не мога да го дам!” Героят напомня с поведението си гостуването на бай Ганьо у Иречек в безсмърната творба на Щастливеца „Бай Ганьо”, но тук изобличителната сатира е заменена от тихото и благосклонно хихикане на Разказвача.То произтича от контраста между селския и градски бит, който не е антагонистичен, а по-скоро градивно-полемичен. Градският пейзаж е основен декор и в разказите „Командировка” и „Работата на Люси”.Средата в тези творби поражда и специфични конфликти, неприсъщи за селото. В „Работата на Люси” икономистката в пред-пенсионна възраст Аглая е замествана от младата правистка Люси. След като изтича срокът на заместване, Люси неочаквано моли Аглая да заеме отново нейното място. Учудена, Аглая, разбира се, отказва, но притесненията от страна на Люси не спират. Тя изпраща последователно при икономистката майка си, брат си и баща си.Доведена до инфаркт от стрес, Аглая е принудена да отстъпи за шест месеца мястото си на Люси.Когато се връща на работа, обаче, тя е така изтощена от страх, че отново може да й се случи неприятност, че сама подава молба за напускане.Междувременно Люси получава карцином. Преодоляла омразата, Аглая заплаква от съчувствие.В този разказ наглостта на антагониста в лицето на Люси извайва един оригинален образ на злодей, който го отличава от останалите образи в книгата. Тук злодеят е ясен и еднозначен, жертвата му – също. По съвсем друг начин стоят, обаче, нещата в разказа „Командировка”. В него кореспондентът на военен вестник Страхил заминава в командировка в малко градче. Там в един ресторант е впечатлен от красивата келнерка Ева и започва да я ухажва.Сключват брак и Ева заминава за града.Заживяват в неговото жилище. Страхил се държи необичайно любезно и някак прекалено възпитано с жена си, като не препуска веднага към спалнята с нея , както би сторил всеки мъж.На третия ден Ева решава да го изненада, като му поднесе кафе в леглото. Каква е изненадата й,обаче, когато вижда до заспалия си мъж протеза на крак. Осъзнала, че нейният красив съпруг е еднокрак , тя изхвърчава от стаята, ужасена.Впоследствие разбира, че по време на военно учение по време на войниклъка танк е премазал единия му крак. Изненадата, без която не е възможно нито едно стойностно литературно произведение, сгъстява драматизма на повествованието и представлява достойна храна за читателското любопитство.
В сборника има и един разказ, който третира не нравствен и общочовешки, а чисто злободневен проблем, изобличим по-скоро във фейлетон, отколкото в разказ.Това е разказът „Фирма”.В него се описва злоупотребата с дарения от страна на директорка на селско училище.Не са показани, обаче, преживяванията на жертвите от този проблем, а е налице просто регистрацията на един злободневен недостатък. Поради това текстът се люшка между разказа и фейлетона в търсене на своята жанрова идентичност.
В книгата се открояват няколко разказа, които аз нарекох работно за себе си „групата на смешните”. Сред тях грее със своята специфика разказът, дал заглавието на книгата – „Налъмите и белият петел”. В него Читателят се среща със съвършен пример за народното жизнелюбие и хумор. Разказвачът ни въвежда в хитроумния начин, по който майсторът Цветко успява да издейства месо в ястията,с които го гощават Руска и Дико, дограмата на чиято къща има за задача да изработи. Той инсценира сън, при който му се е присънило, че ако дъщерята на стопаните Марушка не обуе дървените налъми, изработени от него, годежът й ще се развали. Трогнати , домакините изпитват внезапно благоразположение към благородния дърводелец, което ги прави уязвими спрямо неговата следваща, още по-решаваща лъжа: твърдението, че е сънувал орел, който грабва белия петел и изчезва в небесата. Уплашени от измислената поличба, двамата съпрузи колят превантивно белия си петел, за да изпреварят орела и го сервират на майстора в гозба със зеле.
Хитрината в житейския почерк на този герой го сродява с Хитър Петър, но тя почива на психологически анализ, който други зевзеци в българската литература не познават. Това прави образа сложен, а не елементарен, а тази сложност сама по себе вече е залог за висока летва в белетристиката. Не случайно авторката е предпочела заглавието на този именно разказ да послужи за заглавие на цялата книга. От друга страна, привидната познатост на този тип взаимоотношения майстор-клиент прави повествованието достъпно до широк кръг читатели, без да го принизява до тяхното равнище.
Разказът, обаче, не е стилистически самотник в книгата. Той е част от група откровено хумористични разкази, които са като оцет в супата на сборника, придаващ му неповторим вкус. И във всички тях житейските несгоди се преодоляват със силата на остроумна шега, след която негативните персонажи биват победени , но не унищожени, което свидетелства за хуманизма на персонажите в книгата на Панова.
В разказа „Коприва” Манол залавя на местопрестъплението малолетното циганче Асен, докато то краде единствения му кон.Вместо да се хвърли да го бие, той първо го гощава като скъп гост , оставяйки у циганчето измамното впечатление, че му е простил. Това се оказва клопка: привлечени от врявата, в двора на Манол пристигат съседите му Лазар и Лозан, готови за бой, но Манол ги възпира и кани циганчето да танцува, като за целта му пуска кьочек.Когато Асан се съблича, Манол му пъха коприва в гащите.С коприва го наказва и цялото село.В този текст долавяме същата сложност на шегата, която е налице и в разказа „Налъмите и белият петел”. Неочакваната развръзка е неочаквана колкото за Асан, толкова и за читателите. В друг разказ от „смешната група”, озаглавен недвусмислено „Зевзек”, шегата има театрален привкус. По настояване на дядо си Витан натоварва трите му кози в своя „Трабант”, като преди това ги забражда със забрадки и им слага черни очила. Щом ги вижда, служителят от „Пътна полиция” прихва и, развеселен, прощава всичко на нарушителя. Ясно се вижда, че и тук шегата служи за преодоляване на препятствие, а не просто за веселие. В същото време тя е колкото индивидуална, толкова и типологизирана народностна черта. В други разкази, между които и „Казан”, хуморът е израз на човешкото несъвършенство, осмяно по един добродушен и човеколюбив начин.В тях тя не е разрешение , а специфичен начин за характеризация , в която деликатно се вписва и авторовото отношение към персонажите. Няма пряко вмешателство, няма директни описания на характери, а изковано чрез средствата на иронията отношение към образа. В разказа „Казан”, например, бай Милан купува за рождения ден на сина си казан за ракия. Опити от алкохола, мъжете заспиват до казана и спят, докато не ги разбуди силен гръм: оказва се, че дрождите загорели на дъното , а от спиралата излиза пушек като от локомотив. Сред групата на разказите-веселяци стои някак по-особено разказът „Катафалката”. В него след поредица безуспешни опити да откарат трупа на жизнелюбивата Баба Куна до гробищата с катафалка нейните родственици си служат със самосвал. Тук хуморът е съвсем символичен и служи по-скоро на лиричното, отколкото на смешното. В трудността да се открие изправна катафалка Разказвачът провижда нежеланието на Куна да напусне този свят, която приживе още е била убедена, че ще надживее всички свои дори по-млади от нея роднини. Това е характеризиращо пряко отношение, видяно с очите на разказвач-поет.
В разказа „Болка” очакването за грандиозен източник на болката на дядо Йордан прераства в смешната незначителност на повода за нея: копче, откъснато от пижамата му и залепило се върху гърба му. Тази неочаквана развръзка поражда хумора в повествованието , който е със силата на виц с неочакван обрат, но уплътнен художествено със силно индивидуализирания образ на Йордан. Формално погледнато, тук е налице комичен конфликт, породен от сблъсъка между причина и следствие , произтичащ в главата на неосведомения персонаж, чиято еволюция по пътя към истината произтича успоредно с тази на Читателя. Отсъствието на претенциозност и привидната липса на послание прави четивото достоверно и въздействащо с доверието, което вдъхва. В други случаи присмехът е доброжелателен и носи в себе си повече съчувствие и разбиране, отколкото сатира.Така е в разказа „Ако завали”. Пред очите ни се възправя образът на почтен дърводелец-мебелист, който като честен човек помага на партизаните, тъй като е съпричастен към тяхната кауза от чисто нравствени позиции, но когато го поканят да се присъедини към тях в гората , той се побоява да го стори,задавайки странния въпрос:”Ами ако завали? Къде ще се крия?” Въпреки това боязливо поведение Разказвачът симпатизира на дърводелеца Пано заради неговото лоялно отношение към неговите клиенти, чиито поръчки още не е изпълнил и заради които основно отказва да излезе в Балкана в навечерието на Девети септември 1944 година, когато вече е ясно, че комунистите ще завземат
властта. Пано не е способен на такъв политически пирует и това го прави симпатичен в очите на читателя много повече, отколкото престорените борци за човешки правдини. В този разказ повече от всеки друг проличава лирическата същност на хумора , която го прави неизбежно поетичен похват дори тогава, когато се използва в прозата.
Отношението към служителите на църквата неведнъж е било изобличавано в сатирическа творба. Известен е призивът на поета Стефан Цанев, според когото заради поповете не бива да се отказваме от кръста и в този смисъл разказът „Патилата на поп Продан” не е антиклерикална литература, а мини-комедия на нравите. Тя получава ускорение от обстоятелството, че алкохолизмът като порок е вложен в персонажа на служител на храма , с което авторката рискува да си навлече гнева на хората, вярващи искрено в Бог, чието религиозно чувство неизбежно би било накърнено. Поп Продан е описан по чудомировски със страстта му по алкохола, младите булки и всякакъв род мирски съблазни.Той е от с.Върбица и идва от време на време да служи в с.Голямо Пещене. Решили да го унижат, зевзеците от Голямо Пещене подрязват скришом с брадва гредата, по която трябва да мине попът , за да достигне до другия бряг на реката и се прибере във Върбица. Финалът е повече от очакван: едва стъпил на гредата, тя се счупва и попът полита в реката. Най-голямата творческа хитрост при явния преразказ на тази история е в нейната безхитростност, произтичаща от жизнената правда, въплътена в нея.И тъкмо тази правдивост е най-мощния аргумент срещу евентуално обвинение в антиклерикалност, защото хроникьорът не носи отговорност за това, което е измислил самият живот. Друг е въпросът, че самият избор на обект за художествено изображение е всъщност езоповски поднесено лично отношение , което е част от характеристиката на самата литература.
Темата за пагубните последствия от алкохола е застъпена и в разказа „Петдесет стотинки”. Творбата е пореден пример за това как една и съща тема може да бъде интерпретирана както в комично, така и в трагично повествование. Тук главният герой вече е светско лице. Горан е алкохолик, изпратен на лечение в специализирана болница.Той едва измолва жена си, многократно разочарована от него, да го приеме отново в живота си. Тя се колебае , тъй като носи отговорност за спокойствието на децата си и иска да им спести пиянските сцени , но в края на краищата склонява. Както и трябва да се очаква , той отново не устоява на изкушението и го връщат пиян в клиниката. Там известно време го ограничават , но един ден той не издържа, излиза нелегално от болничното заведение , напива се , пада мъртвопиян на улицата и издъхва. Наличието на два разказа на една и съща тема, единият от които драматичен, а друг – хумористичен , създава идеалните предпоставки за обединението им в новела с общ герой – поп Продан. Пиша това не като критик,а като автор на разкази и новели.Буквално ме сърбят ръцете да обединя тези два разказа в обща новела, която да послужи като белетристична основа за киносценарий.В литературата има не един и два такива примери.Филмът по сценарий на Николай Хайтов „Мъжки времена”, например, е създаден въз основа на разказите „Мъжки времена” и Сватба”. В различните курсове по творческо писане по света авторите препоръчват обединение на разкази на една и съща тема като метод за съчиняване на роман. Признавам, че в тези мои редове говори повече белетристът, отколкото литературният анализатор, но белетристът е винаги един вид литературен „правач”, приличащ на селският „чикъкчия” , който отнема болката от кръста, без да може да обясни теоретично как става това за разлика от дипломирания медик, който може да го обясни, но … не може да го направи! Може би при друга обстановка с удоволствие бихме поговорили с авторката и за това.
В разказите на Панова основна роля играе не зашеметяващият сюжет, който се набива в очите като бомбастична вестникарска статия, а простата случка със закодирани в нея философски послания. По този начин разказвачката от Враца продължава традицията , подхваната от Елин Пелин да вижда драматизма и красотата в простото, което често остава невидимо за средностатистическия потребител на естетически продукти. Но нали тъкмо в това се крие разликата между обикновените хора и хората на изкуството?
В разказа „Ченето” Галин сънува покойната си тъща и вижда в това знак, че тя го кани от Отвъдното да отиде на гроба и я прелее. Приживе тъщата му постоянно му е „връзвала кусур”, но дълбоко в себе си той е чувствал, че тя е била честна и добронамерена към него.На гробището намира скъпо струващо златно чене и му се струва, че тъща му помага дори от Оня свят.
С просто око се вижда, че в този епизод главната движеща сила е вроденото у българския народ суеверие, но не може да се отрече изблика на нравствена енергия, който то съдържа. В литературата , обаче , е важно моралното послание, а не резултатите от абстрактни теологически спорове. Разказът вдъхва доверие и със своя неподправен реализъм, защото той не убива екзотиката на суеверното допускане, а й придава блясък и сила със своята автентичност.
По съвсем друг начин подхожда авторката в разказа „Журналистката”. В него не е трудно да се открият и автобиографични моменти, което обяснява изповедния тон на
повествованието.Тук хуморът отстъпва на лириката със същата лекота, с която Панова изгражда пародийните си образи в други свои разкази. Протагонистът Виолета е талантлива жена, завършила скромен Техникум по облекло , но тя, макар и да няма висше образование, носи журналистиката в сърцето си. Вървейки в дъжда , тя си припомня трудностите ,които е имала на младини , когато на 25 –годишна възраст кандидатства безуспешно за радиоводещ. Късметът й се усмихва едва когато става на 45 години. Разказът представлява ретроспективно завръщане на Виолета в миналото , което, поднесено на романтичния фон на дъжда, му придава особено лирично звучене. В този разказ, както и в творбата „Свирчо”, Разказвачът доказва умението си да прескача умело от една стилистична интонация в друга , с което успешно нокаутира стилистичната монотонност, която някои писатели самоуверено обявяват за собствен стил. В тези творби основното оръжие е не хуморът,а лириката. Ето как описва основния си герой Панова в разказа „Свирчо”:”Една великолепна Бого-изваяна фигура, с исполински ръст , широки рамене, с буйна черна коса и ясни сини очи върху добродушното му лице се появяваше всяка сутрин със стадото си край шосето. Придружаван от верното си куче Съни и своите мелодийки, Свирчо заставаше край реката, която притихваше в очакване. Музиката литваше над нея – копринено-нежна, понасяше се над полето , ту весела, ту отчайващо есенно-тъжна. Жабите от реката скокваха на мокрите камъни , прибираха нотните си тетрадки и млъкваха.” От описанието лъха на заквасен с поезия позитивизъм, който кара Читателя да приеме с облекчение хепиенда, при който Свирчо намира спасение от самотата в дома на жената, която е спасил от бившия й съпруг-побойник. Подходът тук напомня за подхода в откровено есеистични творби като „Портичката на живота ни”, „Историята”, „Партията-партиите”. Тези есета , битуващи миролюбиво със сюжетните построения в книгата , са еволюирали разкази , при които посланието не си служи с историята , за да достигне до читателя, а ползва трансмисията на поетичната метафорика. Към тяхната стилистична група може да се причислят и някои текстове с преобладаващо познавателно значение, между които”Баба Акушерка”, „Първият комбайн” , „На вечеринка в Голямо Пещене”, „На сбор като на сбор” , „Сватбите по нашенско” , „Змей ма люби” и др.
За разлика от други ярко-сюжетни разкази, разказът „Закъснели извинения” е основан на нравствената еволюция на протагониста. Асен се завръща от Испания , където дълги години е бил на гурбет.Внуците го посрещат с користна радост, очаквайки от него само подаръци. С това Разказвачът дава заявка за нравствената дилема, която протагонистът предстои да разреши в края на повествованието. Щрихира емоционалната тоналност, на чийто фон само могат да бъдат описани терзанията на главния герой. След досега с користолюбието на родата Асен се чувства осиротял и сам. Набира цветя и отива на гробищата , за да почете паметта на майка си. Там, обаче, вижда гробовете на много от своите учители. Спомня си за доброто , което му е сторил всеки от тях и за белите, с които някога той и неговите съученици са го измъчвали и изпитва угризения.Неговите мислени извинения към покойниците са искрени и чисти. Разказът би звучал дидактично и морализаторски, ако не беше умелата индивидуализация на всеки от мъртвите учители.Учителката по биология децата са наричали Дантелата, понеже Асен е мерил дантелата на комбинезона и с линийка. Изпаднал в разкаяние, Асен говори на своята учителка като на жив човек:”Настина, учителко, късно е, но бяхме луди глави. Знаете ли, да си призная най-лошото е, че на всеки учител измисляхме прякор. На учителя по рисуване, например, му викахме „Буцата”. Защо ли? И ние не знаехме. Най-напред, че бяхме необуздани. Срам ме е като си помисля само. Човекът си имаше толкова много неприятности вкъщи. Щом кажеше:”Буца ми е заседнала в гърлото, деца…”, ние избухвахме в смях. Очите му се пълнеха със сълзи и с пестница се удряше по гърдите. Явно искаше да разбие заседналата „буца”. И отново ние, буйните, непокорните и глупавите в разсъжденията си се правехме на невинни и това още повече го правеше уязвим. А той наред с урока си преживяваше инвалидността на своя син. Носеше мъката си всеки ден със себе си. Искаше по някакъв начин да сподели болката си, да му поолекне.А ние…колко сме били глупави!”. Емоционалността на този пасаж е наситена с театралност, която прави излишни компонентите на класическия сюжет. По-нататък става ясно, че учителят по химия носел прякора Сяро само заради това, че е сбъркал веднъж наименованието на думата „сяра”, произнасяйки „сяро” , учителят по физика се подвизавал с прякора Центробежния заради това, че обичал да сравнява непокорните си ученици с центробежната сила, а директорът на училището бил известен с прякора Вафлата, защото всяко междучасие ядял вафли. Не е пощадена дори и добродушната учителка по география, която заради нейната пълнота учениците наричали „Земното кълбо”!Разказвачът създава мини-галерия от специфични образи, чийто тъжен хумор тушира нравоучителния патос на творбата.
Особено място сред драматичните разкази в книгата заема „Среща с разлъката”. Той е пример за изграждане на въздействие въз основа на класически построен сюжет. След като навършва 85, Серафим е пред прага на поредна среща със своите съвипускници от Минно-геоложкия институт. На всеки 5 години те се срещали в р-т „България” в София. Но този път не идва никой и Серафим осъзнава, че той е единственият от випуска, който е останал жив. Безмерна скръб обзема сърцето му. Прави впечатление умелото заглавие, което само по себе си е поетичен образ, внасящ ненатрапчиво обобщение на основната идея и спомагащ за минорното звучене на творбата.В хода на очакването се променя мировъзрението на героя, който осъзнава, че вече е съвсем близо до онази невидима граница, която отделя живота от смъртта. Макар и разказана в трето лице, историята представлява пример за наратив под формата на вътрешен монолог, чрез който най-добре може да бъде предадено изменението в душевността на протагониста. Това е
постижение на автора, като се има предвид, че вътрешните монолози обикновено са в първо лице. Валентина Панова използва умело външната характеристика, за да внуши вътрешни мисли и състояния. Ето как започва разказът „Среща с разлъката”: „Само преди дни Серафим навърши осемдесет и пет. И въпреки това е все така здравеняк. Със зачервено лице, хитри палави очи, на които подхождаха закачливите му тънки мустачки. Годините и самотата не му пречеха да ходи винаги изпран, изгладен и избръснат. На закачките, че си търси нова половинка , той отговаряше:”Така ми е поръчала моята Йоша. Казала ми е, че ако си отиде преди мен не иска да ме вижда „отгоре” как ми се присмиват хората , че съм се повлякъл като решетарски циганин”. В това привидно само физическо описание дочуваме и гласа на автора и няма да сгрешим, ако заключим, че той обрисува една картина на народната виталност и жизнелюбие, която деликатно предопределя по-късната тъжна развръзка в творбата. Макар че Разказвачът не влиза в детайли , пред очите на Читателя преминава като на кинолента всяко движение на Серафим и ние виждаме неговото лице, което е ту радостно, ту суетно, ту тъжно. За пореден път характеровата оригиналност не нарушава принципа за автентичност и искреност, без които и най-парадоксалният образ би звучал банално и немагнетично. В този разказ движението от комично към трагично, открито още от класиците на френската трагикомедия , не е толкова ярко изразено, тъй като Разказвачът се обляга само на първата степен на комичното: лекия хумор. Него ние съзираме в добродушната ирония, с която е описана суетата на осемдесет и пет годишния „младеж” Серафим. В разказа се усеща едно библейско примирение с неизбежността на физическото съществувание, което се посреща с мъдра тъга, а не с пискливо и агресивно отчаяние.Така произведението, изградено върху банален и често повтарящ се епизод от човешкия живот, става основа за обобщения от висок клас за смисъла на живота и смъртта.
Но нека спра до тук, за да не попреча на Читателя да изпита своята собствена естетическа наслада от книгата и , най-главното, да не замъглява неговата лична преценка, в името на която всеки писател създава своите книги. Няма да пожелавам нищо на авторката , освен, може би , това, да няма какво повече да й се пожелава по причина на това, че вече е изпълнила всичките си творчески планове.
_________
*Статията е прочетена на 15 април т.г. в читалище „Развитие” в гр.Враца в рамките на 65-тия юбилей на писателката Валентина Панова.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
