Отново съм в село Кърнаре. Трябваше отдавна да съм другаде. Чакат ме Сопот, Карлово, Калофер. Там са най-интересните маршрути, а пък аз още се мотая тука. Тегли ме нещо към това Кърнаре и не ме пуска. Останала ми беше само една необходена пътека-тази през м. Галибега. Цяла седмица се чудех дали да си губя времето да мина и по нея или да продължа на изток към Сопот. В крайна сметка реших, че нямам бърза работа. Района си беше заслужил едно последно ходене за годината. От центъра на селото завих към Кърнарското ханче. Село Кърнаре е в полето и е далеч от планината. То и името му това означава – село в полето. От турското „кър” – поле. Истинският изходен пункт към планината е Кърнарското ханче.


                                                   Кърнарското ханче

    За местоположението на пътеката се ориентирах лесно. Някъде горе от хълма се чуваха звънливи гласчета. Кърнарските цигани бяха тръгнали за шипки. Началото на пътеката е точно над Кърнарското ханче, на около 50 м. източно от Джафар дере. Минавал съм няколко пъти оттам е не съм я забелязал. Пътеката се оказа доста стръмна. Почти не извива като другите, а върви само нагоре. Още от старта започва рязко изкачване. Пуснах щеките в движение и скоро настигнах циганите. Пътеката стана тясна от народ. След около 30 мин. излязох на малка полянка, отворена на север към Джафар дере. Снимах дерето със скалния венец Червената скала и продължих нагоре.


                                                          Джафар дере

   Скоро излязох над гората на поляната Галибега. Местността представлява характерна за района продълговата билна поляна, посипана с шипкови храсти.


                                                     Поляната Галибега

   В началото на поляната има малък водоравен участък по който кротко си пасяха крави. Там се поспрях малко да поснимам и да си поема въздух от стръмното изкачване. Последва отново стръмен участък, но за кратко и вече бях в горния край на Галибега. Появиха се първите по-интересни скали и красиви гледки към близкия рид Каваклия.


                            Поляната Галибега вдясно и рида Каваклия вляво

   По този рид върви маркираната в синьо пътека от Кърнаре към хижа Пешова мъка. В горния край на поляната Галибега се влиза в м. Късия Чамлък. Местността е чудно красива и е част от резерват Стенето.


                                           В местността Късия Чамлък

   Релефа е типично алпийски-навсякъде се виждат разхвърляни скали с накацали върху тях борове. Отляво на пътеката склона е гол и предлага фантастични гледки.


                                                Изглед от пътеката

   Някъде далеч напред и нагоре се виждат заслон Орлово гнездо и паметника на Беклемето. Бях минавал вече оттук през зимата и знаех къде точно е най-добрата панорама към Джафар дере. Снимах го за последно и продължих нагоре към хижа Мъка. Малко преди хижата двете пътеките през Галибега и през рида Каваклия се сливат в една. Убеден съм, че пътеката през м. Галибега е по-удобната и кратка пътека. Не знам защо е маркирана другата през рида Каваклия. От ханчето до хижа Мъка се качих за 1.50 часа заедно със снимките, почивките и отмятането на точки в GPS-са. Хижата си беше все същата Мъка.


                                                  Мъката на хижа Мъка

   Царят разруха и запущение. Единственото подобрение беше българското знаме, забито незнайно защо на гърба на хижата. Завих на изток към централното било и след малко бях на връх Дерменка.


                                                          На връх Дерменка

   До едноименната хижа не се отбих, а предпочетох да продължа към връх Гердектепе. Слязох от връх Дерменка към черния път без пътека и влязох в гората. Там срещнах възрастен турист и известно време вървяхме заедно. Човека ме пита за пътеките към Иганово, а аз само това и чакам. Обясних му ги най-подробно. Нали съвсем наскоро ги бях минал всичките. Остана ми само тази през Татарска поляна. Днес щях да мина и по нея. Човека видя, че ходя по-бързо от него и сам ми предложи да го изоставя. А мене пък не ме сдържаше да видя по-бързо заслон Гердектепе /Татарска колиба/ и Татарската поляна. Много пъти съм минавал по билото и все изкачвам личния и обгледен връх Гердектепе.


                                                     Връх Гердектепе

    Върха е най-висок в района е с най-добра панорама. Затова досега не бях виждал заслона. За пръв път завих по пътеката която подсича върха. Пътеката е мека и водоравна и по нея много бързо се отхвърля разстоянието от върха до заслона.


                                          Заслон Гердектепе /Татарска колиба/

   Докато вадех фотоапарата да снимам заслона от него излязоха мъж и жена. Оказа се, че заслона е правен навремето от дядото на жената. Тя беше от бившето татарско село Московец. Московец е било най-богатото село в околността. Татарите от него са владеели голяма част от карловско поле и от планината. Затова и наименованията в цялата околност са татарски - Татарска колиба, Татарска поляна, Татар дере. Мъжът и жената правеха ремонт на заслона. На доброволни начала и със собствени средства. Дано да има повече такива хора. От горещото време бях ожаднял и ги питах къде има вода. Водата се оказа на около 20 метра над заслона. Беше единствената вода от началото на прехода ми. Чешмата едвам капеше. Наложи се да отварям металния капак над нея и да си наливам вода направо от извора. След водопоя заслизах надолу по Татарска поляна. Пътеката започва от самия заслон.


                                                             Татарска поляна

   Спускането е по права линия през пояс от гъста хвойна. Хвойната е превзела почти напълно горната част на пътеката и поляната. Татарските стада отдавна ги няма. Няма ги и туристите. Пътеките обрастват с хвойна и изчезват. Татарската поляна е гола и удобна за слизане. Не търсех изобщо пътека, а попивах гледките наоколо.


                                               Татарска поляна отдолу нагоре

   На запад се виждаше другата голяма поляна с пътека през нея - Игановската поляна. Бях минал оттам преди няколко седмици.


                                           На запад към Игановската поляна

  От изток също се виждаше поляна с пътека над обраслата с гъсти гори долина на река Айдара.


                                                 Долината на река Айдара
 
    Интересно беше и билото назад. Цялото било от хижа Пешова мъка до връх Гердектепе е в скални венци. Под Гердектепе природата беше смляла скалите на прах и ги беше превърнала в скални сипеи.


                                             Каменните сипеи по билото

    В най-долния край на поляната стигнах до няколко скали. Там поляната свършва и трябва да се влезе в гората. Потърсих пътеката и като не я намерих извадих GPS-са. На това място падна голямо размотаване. Пътеката трудно се следваше и трябваше постоянно за гледам уреда, за да се провра между тръните. По-надолу пътеката стана вече по-дебела и нямаше проблеми. Слизането ми отне повече време от качването-около два часа. В края на пътеката минах покрай чешма. Отбелязана е на картата и много разчитах на нея за вода, но се оказа пресъхнала.


                                                                     Суша

   Малко след чешмата се излиза на полето, до някаква сграда на военните. Съвсем наблизо беше отбелязана на картата втора чешма и слава богу се оказа течаща. Жегата беше непоносима, а и беше станало време за обяд. Чешмата беше на сянка с пейки до нея. Идеално място за почивка. Изтегнах се на пейките и сладко си похапнах. Очакваха ме още 5 км. на жегата покрай добре познатата ми ограда на военния завод. Изобщо не ми се тръгваше, но нямаше как. От единия край на завода до другия се върви водоравно около един час.


                      "Любимият" ми път покрай оградата на военния завод

   Няма гледки, няма нищо интересно. Само трамбоване покрай оградата. Добре, че веднага след края на завода се влиза в гората в м. Благовата сая. Това е благословено от бога място. Под вековни орехови дървета тече поток, шурти чешма, изградени са барбекю и множество маси с пейки.


                                      Кът за отдих в местността Благовата сая

   Краката ми вече съвсем бяха омекнали от жегата. Седнах отново за почивка и водопой. До Кърнарското ханче оставаха само още 30 мин. по добре познати места и пътеки. Аз обаче седя и не тръгвам. Не беше от преумора. Беше ми станало нещо тъжно. Накрая разбрах от какво. Още едно лято си отиде.  



                                                       GPS трак

ВСИЧКИ СНИМКИ

GPS track

Хубав разказ с носталгичен край и все по познати места. При скалите на долния край на Татарска поляна реших на пук да си намеря пътеката сам, повъртях се ама я засекох малко по- надолу, както се вижда от трака.
Иначе тази неделя ( когато си бил по маршрута) ходих от Златица до х. Свищиплаз от там право нагоре до билото и на изток, на Косишки превал взех надолу към х. Паскал, но доста преди нея подсякох на запад и пак излязох на пътя. Причината беше, че много бързах, в 13,30ч. Трябваше са съм на летището да не си изпусна самолета. А районът е интересен иняма една карта дето да показва нормално пътеките и пътищата там.
Изобщо ми писна да бързам и днес най-после си взех 1 ден отпуск и спокойно се качих от Антон на билото и така до долния Ветровити преслап и от там до Клисура. Искаше ми се нещо обзорно. Хубавата новина е, че плочата напамитника на Никола Караджов е подновена с нова снимка и златни букви, изобщо районът на мандрата доста е живнал в сравнение с 2009г., когато съм минавал за последно.
Хайде стига с Района около Беклемето, сменяй го. Аз мисла да тръгна малко от север, вярно повече път, ама разнообразие трябва, вече ми писна от подбалсанския път.
Като остане време ще кача и траковете, макар, че са абсолютно стандартни.

Мале колко печатни грешки съм направил, пиша от телефона

Минал си по-много красиви места. Района от село Антон до Ветровити преслап ми е любим. Радвам се и за паметника на Никола Караджов. За района между хижите Свищиплаз и Паскал има четири пътеки от север на юг-две Лопянски и две Черновитски. От изток на запад има три-КЕ зимна, КЕ-лятна и пътеката между хижите. Получава се плетеница от пътеки и може би затова ги няма на картите и никой не говори за тях. Както ти писах миналия път, ако ние които ходим не го напишем, то няма кой друг. Георги Чорчопов който пишеше пътеводителите е починал. Аз засега продължавам от южната страна към Сопот. Поздрави и да качиш траковете!